неделя, 6 септември 2015 г.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*


Как премина моето първо пътешествие...

Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!
Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*


Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.


Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.
За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

сряда, 26 август 2015 г.

Грешки в родните издания на Стивън Кинг

Защо правят това? Защо? Защо? ЗАЩО?! Защо понякога Словоядец трябва да откача, когато разбере, че някое издание на книга е непълно, неточно, съкратено, цензурирано...

Ама и аз съм един...

ТА!

Тема само за болни книгомани, които харесват произведенията на Стивън Кинг и са ги чели на български език. ВНИМАНИЕ! Ей, сега на някои от вас ще им се разбият мечтите като разберат какво са чели... ок, де, преувеличавам малко. И тази статия взе да звучи като "хейт"! Не, е! Всъщност ми е тъжно, че понякога книгите не се появяват на роден език както би трябвало - с всички посвещения на авторите, с точните думи, които са използвани, с всички разкази ако са сборници, с всички глави ако са романи.

Известно време си мислях дали мога някак да уведомя някои от агентите на Кинг какво се върши с книгите му, но реших, че може би ще постъпи като Маркес и така просто българските фенове ще бъдат лишени от творчеството му. Вместо това предпочетох да го напиша на българки тук. Не вярвам, че много хора ще разберат за тези проблеми... но реших, че е нужно.

ЦЕНЗУРИРАНИТЕ

Всички запознати с Краля знаят, че за разлика от много свои колеги, той не използва високопарен език. Това прави диалозите му много естествени, а описанията - въздействащи. По тази причина героите му използват сленг, мръсни думи, идиоматични изрази, препратки към поп културата на Щатите. Този остър език и неподправените брутални описания, които се срещат понякога в книгите му, водят до... един добре познат синдром при нашите преводи. Ние сме свикнали да поднасяме бележитите автори като светци, защо... така е морално, общоприето и т.н. да се държи човек... Именно по тази причина Валери Петров е цензурирал Шекспир на места, а и всички забравяме, че Ботев е написал в "Защо не съм?" култовата фраза... "на баба ми на хурката"... Та, как едни такива светила ще са казали подобни фрази, как така ще използват мръсен език, нали ще са пример за младежта, която ги чете?!

И ето, че желязната завеса поомеква. Краят на 80-те е. Нашите червеношийки се чудят какво да правят, че да задържат нещата в свои ръце. Считат, че е редно да полиберализират някои порядки и започват да издават западни автори... Сред които и нашият любим Крал на ужаса. През 1987 г. излиза "Мъртвата зона", а през 1989 г. - "Живата факла". Втората книга получава второ издание благодарение на изд. Бард в по-нови времена...

... само, че...

И двата романа са цензурирани. Някъде мистър Кинг е изръсил мазна псувня чрез устата на герой? Нека запазим благоприличие. Някъде имаме брутални кървави сцени? Нека ги посъкратим и да посмекчим езика. Някъде описваме поп културата на САЩ? Ема, защо ни е този империализъм.



СБОРНИЦИ ПРОКЛЕТИ

Кинг има много разкази. Много. Събрал ги е в десетина сборника. Ей, че проблеми значи. Защо просто не ги е събирал 50-тина години, че ди ги издаде в една голяма тухла. Така нямаше да затрудни толкова българските издатели да нацелят кой разказ в кой точно сборник се пада.
Например, имаме един добър опит да се събере сборника "Нощна смяна" (2009) от изд. Бард в самостоятелно издание... обаче... за съжаление разказът "Джирусълъмс лот" (Jerusalem's Lot), иначе включен в американското издание на сборника, липсва. За запознатите - разказът е свързан с романа "Сейлъмс Лот". Така единственият начин човек да прочете всички разкази в сборника на български език се оказа притежанието на две други половинчати издания на същия сборник: "Нощна смяна" (1991, сп. Панорама, включващ половината разкази) и "Понякога те се завръщат" (Плеяда, 1994 - с другата половина).

През 2012 г. Бард опитаха да съберат и друг сборник на Кинг - "Кошмари и съновидения" ("Nightmares & Dreamscapes"). Мисията отново се оказа невъзможна и някак изпуснаха стихотворението "Brooklyn August", разказите "Crouch End" (Крауч енд) и "Просякът и диамантът" (Beggar and the Diamond) и есето "Head Down". Как се е случило това - никаква идея.


Това съвсем не са единствените съкратени издания на български от сборниците на Стивън Кинг: "Маймуната" и "Мъглата" (1994, Плеяда) съдържат откъси от оригиналния сборник "Skeleton Crew". Старото издание на "Кошмари и съновидения" (1994 Плеяда) е още по-малко пълно. "Призрак" и "Татик" (1994, Плеяда) също имат някои откъси от оригиналния "Nightmares & Dreamscapes", но дори с всички тези сборници, няма да съберете всичко от американското първо издание. Върхът на сладоледа е "Тринадесет" (1997, Плеяда), който пък има разкази от "Nightmares & Dreamscapes" и "Skeleton Crew" едновременно. Явно са се усетили по-късно за някои.

ПОСВЕЩЕНИЕ НА АВТОРА... Защо ни е?

Ако авторът е написал посвещение, значи има някаква причина да го е направил. Някои биха определили премахването му от изданието като гавра с писателя. Не знам какво мислите вие. Аз го считам, за част от книгата, която може би е само нюанс, но щом е поставена от автора... трябва да си бъде вътре.

"Играта на Джералд" има две издания на български език: 1993 (Хемус) и 2013 (Бард) и в двете е изпуснато посвещението, което Кинг прави за своята съпруга Табита и нейните пет сестри ("This book is dedicated, with love and admiration, to six good women: Margaret Spruce Morehouse, Catherine Spruce Graves, Stephanie Spruce Leonard, Anne Spruce Labree, Tabitha Spruce King, Marcella Spruce.").

Ми да... за к'во ни е някакво посвещение. За к'во ни е да покажем уважение към автора? Все пак го пускаме на пазара за кинтата.

А ЗАЩО СА НИ ГЛАВИТЕ В РОМАНА?

Ами, да! Защо да си играем да изпускаме едни посвещения. Можем да пропуснем цяла глава! Така спестяваме хартия. Не знам дали това е причината, но в старото издание на "Град Отчаяние" (1996, Плеяда) не е включена последната пета част от книгата (ок. 15 страници). Дори не е включена. За щастие в новото издание (2014, Плеяда) тази грешка беше поправена.


ЕДНА СТРАНИЦА НЕ Е ЛИПСА

Когато Бард пуснаха новото издание на "Сблъсък" феновете откачиха от кеф. Обаче... в том II на романа стр. 560 се повтаря - на мястото на стр. 460 и на собственото си. Така с. 460 всъщност... липсва. Стигна се до безумия някои да си преписват липсващия текст на ръка от оня сайт и да шибват листа, където му е мястото. Не разбрах някой да е търсил защита на потребителските си права и ще е жалко ако никой не го е направил.

В последствие, месеци по-късно, останалите книги от тиража бяха "ремонтирани", но стотици или хиляди читатели се сдобиха с дефектното издание. Твърде жалко, всички го чакахме с такова нетърпение...

ДВЕ ГЛАВИ МИСЛЯТ ПО-ДОБРЕ ОТ ЕДНА

Когато възложиш превода на един роман на повече от един преводач и след не поискаш никой да редактира понякога се случват чудеса. В двата тома на "Под купола" (2010, Плеяда) има някои забавни разлики. Например, в първия том (стр. 305-310) се говори за златната бейзболна топка на Джим Рени, а във втория том топката внезапно се превръща в бухалка (например стр. 125 и 139). В оригинала е топка. Така де... за к'во са ви тия подробности, нали така четете книгата бързо?

Но пък изключително хумористично е преведена друга книга на Кинг. Става дума за "Доктор Сън" (2014, Плеяда). За незапознатите това е продължението на знаменитата книга "Сияние" от същия автор. Но, разбира се, защо му е на преводача да е чел първата част на сагата ако ще превежда втората? Излишна подробност. Така че не се чудете ако вместо за "сияние" в втората част се говори за "озарение"... а малко по-късно всеки страстен читател на Кинг може да се наслади на градчето... "Йерусалимски парцел", което вероятно е новият начин да се превежда "Джурасейлъмс лот", твърде познат под второто име в десетитна други текст от автора. Когато се отказвате да мислите и да броите също е забавно. Да кажем на английски една фраза има 5 думи, в превод на български - тя може да стане с 4 или по-малко... или повече думи... Ако авторът е написал колко думи има... трябва да сменим числото, което е споменал. Стр. 433 от "Доктор Сън" е феноменална:

"От задната седалка на събърбъна Дан Торънс изрече ПЕТ ясни думи с гласа на Абра:

Аз(1) идвам(2) при(3) вас(4)."

Great! И малко по-късно да видиш как "What's up, doc?" е преведено по три различни начина в обръщението, също е безценно.

Но вероятно всичко бледнее пред изданието на "Особени сезони" (1993, Плеяда). Къде можем да срещнем, че "St. Paddy" от оригинала е св. Педи (което всъщност е умалително за св. Патрик) или пък библейският текст "HIS JUDGMENT COMETH AND THAT RIGHT EARLY" като „ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО“. А да не пропускаме този култов пример:

Но в Нова Англия Дюфрен е като Смит или Джоунз в останалата част на страната, защото там има много фамилии Фрогс. Дюфрен, Лавек, Уелет, Пулен, кой може да запомни Фрогс?

But in New England, Dufresne's like Smith or Jones in the rest of the country, because there's so many Frogs up here. Dufresne, Lavesque, Ouelette, Poulin, who can remember Frog names?

... не, че има проблем, просто... ми "frogs" в случая е "жабар", нали става дума за френски имена.

И накрая... Няма защо да продължавам. Излиза, че за този превод наистина може да се напише цял самостоятелен роман... всичко блееднее пред фразата "All right", която всички знаем, че означава "Всички вдясно!" :)



Пък казват, че книгоиздаването било интелектуален труд.

Благодаря на хората от форума Тъмната кула, че са критикували уместно някои наши издания. Много от информацията тук е плод на тяхната проницателност.

понеделник, 20 юли 2015 г.

Илюзия с огледала - Агата Кристи

И пак... Агата Кристи. Тъкмо бях решил, че след "Убийство в Ориент Експрес" ще си подбера нещо съвсем различно, когато получих препоръка за тази книга. 

В предната нещата си бяха "Поаро - това, Поаро - онова". И повечето хора са си така - "Поаро - това, Поаро - онова"... те и по-известните филми по творчеството на авторката са...

"Поаро - това, Поаро - онова"

...

Ама госпожица Марпъл е по-симпатична героиня. Отзивчива старица с усет към разследването, чиято помощ търсят дори изтъкнати криминалисти. Яко, а? Кой би повярвал, че някаква бабка... ок, макар и добре изглеждаща за годините си, е топ детектив? И най-заклетият кокошкар няма да се почувства добре ако разбере, че е бил спипан от старата дама.

"Илюзия с огледала" е спокойна книга. Дори да я четете бързо, общото чувство е, че напредвате малко по малко. И нещата са много по-леки... Частен поправителен дом за непълнолетни престъпници, едно голямо богато семейство, отговарящо за него, старица с огромно състояние, което би било угодно на почти всички в къщата и неин заможен роднина, решил внезапно да ги посети. Атмосфрата е почти приятна въпреки злокобното място: наоколо витаят спомени за миналото - къде добри, къде лоши - и макар понякога семейната идилия да е нарушавана от тоя или оня изтрещял обитател на приюта всичко изглежда наред...

... докато не откриват, че някой постепенно отравя бедната старица, а не след дълго покрай тежка семейна свада пада мъртъв и заможния гост...

Дотук с идилията.
Снимка от екранизацията по романа (They Do It With Mirrors)
Нещата на пръв поглед сигурно ви изглеждат ясни - някой иска наследството. Кой? Разбира се, прекият му наследник... но истината е пречупена като в огледало. Едно виждаш, но всичко е зрителна измама. И добре, че г-ца Марпъл по случайност е в къщата, готова да залови престъпника, защото заподозрените никак не са малко... цял приют криминални елементи... Ще надхитрят ли г-ца Марпъл, свикнала така добре с огледалата, в които се оглежда всяка сутрин? Или тя умее да ги нареди така, че да разруши брилянтената им илюзия?

Всичко става изведнъж. Не знаете от къде ви е дошло, но въпреки това... нещата са много, много спокойни и приятни :)

Ама забравете онзи трескав чичка Поаро, който гледа хитро и надменно се надсмива над всеки, неспособен да прозре собствената му идея. Г-ца Марпъл е много по-готина. Жената си гледа старините с разследвания на убийства, грабежи, взлом и т.н. и го кара доста по-лежерно. За къде да бърза? Къде ще избяга престъпника? Ми, да! И без това си знае, че ще го сгащи.


Книгата обаче "разследва" и доста по-сериозни проблеми. Ей, така докато си чете човек не осъзнава, поне не в самото начало, че темата на "Илюзия с огледала" е всъщност много важна. Отхвърлените деца, се превръщат в отхвърлени възрастни. Така се създават престъпници. А никой не заслужава да бъде престъпник, както и никой не заслужава да бъде жертва на престъпление. Как следва да бъдат наказвани децата, младежите, девойките, нарушаващи закона? По-леко, заради крехката им възраст? Нека обществото им даде един дребен урок, който да не нарушават повече? Но така пък и формира у тях усещането, че им се е разминало леко. Или напротив... наравно с всички? Така ще имат по-голям стимул да стигат до подобно наказание отново, но пък може би ще убием човешкото в тях твърде рано, като не го оставим да се развие.

четвъртък, 16 юли 2015 г.

Бурята на века - Стивън Кинг

Преди време, когато си въобразявах, че писането на сценарии е като за мен проучвах усилено въпроса. Даже се записах на курс. Забавно, но безсмислено ако никога не употребиш знанията. И някъде тогава прочетох "Бурята на века" на английски. От година вече се чете и на български.

Това е брилянтен учебник на тема "Как се пише сценарий ако вече си пробил в бизнеса" и нелош самоучител, ако някой иска да се запознае с техническата част от това начинание, пък и как се създават достатъчно убедителни диалози... които са си основното в един подобен труд.

Но имайте предвид: това е сценарий от Стивън Кинг, при това обработен, за да притежава изчерпателността на роман. Тук не четете просто сценично произведение. То е допълнено с много по-детайли описания на интериор и екстериор, отколкото в един истински сценарий. Така че няма да четете драми като в училище (знам, че за много хора това е плашещо дори повече от сцените на визуално насилие в същата тази книга). Кинг не прави това, защото не знае как се пише сценарий, а защото знае как се пише сценарий и  отделно е наясно как се пише роман. Все пак между двете има огромна разлика. Тук филмът "Бурята на века" трябва да "тече" в ума на читателя, както тече и на кино лентата. Затова всичко е много по-описателно, отколкото би било в един чист сценарий... От друга стана - това е Стивън Кинг. Когато той пише сценарий, всички други са много по-склонни да се съобразят, отколкото ако го прави някой друг.

За много сигурно е учудващо, но това си е напълно пълноценна книга - роман в нестандартен вид.
Линож... к'ви ги вършиш, бе, човек?
... а книгата е подходяща за тога гнусно лятно време, когато слънцето е твърде силно, вятърът - прекалено топъл и е толкова спарено, че направо не се трае.

... защото там е зима. Свежо, прохладно, мрачно и доста по-интересно отколкото в реалния живот на един обикновен човек. Най-малкото героите обитават идилично островче. Е... дотук с нещата, които ще ни се сторят атрактивни. Малко, скучно островче, рядко населено и пълно с най-обикновени еснафи, чиито живот се свежда в работа и спане... и някоя изневяра между другото. Нещо типично за Стивън Кинг. И така, докато авторът не реши да захлюпи внезапно по тенджера на главите им, за да бие по нея като по барабан... *Дан* - *дан* - *дан* (Не си представяйте тенекетата на Алеко, онова е смешно, това не е.)! Как да знаят откъде им е дошло? Ако си герой от книга и те е създал Стивън Кинг обикновено нещата не се стичат по онзи начин, по който си предполагал, че ще се стекат.

Подготвил им е Андре Линож. Един ужасен копелдак, носещ бурята със себе си - най-голямата снежна буря за века и малко истинско зло. В същото време тия дребни мравчици от о. Литъл Тол поработват в магазини и ресторанти, продават дрога и други треволяци, мърсуват с чужди жени, правят незаконни аборти, а се преструват на почтени... аха, всички те са малки гадчета, които Андре... може би ще смачка. Не, че не му допада нещо в тях. Нещо, което той отчаяно иска да намери след като е скитал векове по света. Свръхестествените му сили се нуждаят от още някой... Милият Линож иска да си намери заместник... все пак някой трябва да контролира цялото зло, което съществува.
Лошите обожават такива неща.
... така че ако си най-големият злодей и искаш незабелязано да си намериш някой, който те харесва дотолкова, че... ми, да стане по-голям злодей дори от теб... пускаш грандиозна буря на малък остров и си избираш някоя от местните. Що пък не? Ама дали те са съгласни и могат ли да попречат... Все тая. Ако си гадно копеле едва ли ще мислиш за това.


Още едно ревю: в Тъмния ъгъл

четвъртък, 9 юли 2015 г.

Мемоарите на Зевс - Морис Дрюон

Морис Дрюон е познат у нас с поредицата си за "Прокълнатите крале" на Франция, изпълнена с всякакви масонски конспирации, проклятия, дворцови интриги, войни, годежи по сметка, исторически повратности... и всички онези неща, за които читателите забравиха, че са били разглеждани от други творци освен Джордж Мартин... Много ми е говорено за "Прокълнатите крале", но никога съм се вълнувал от масонски конспирации и тамплиери, затова оставих Дрюон на заден план.

Преди месеци обаче много, много, много ми се прииска да прочета нещо свързано с митологията на гърците. Имах известни откъслечни спомени от детските си години. Бях прекарал част от лятото с "Древногръцки легенди и митове" на проф. Кун - четиво, с което почти всеки се е запознавал. Помнех и нещичко от трагедиите и поезията на гърците... и все пак ми се губеше много. Хванах Кун отново, но си казах, че е по-добре да опитам с нещо напълно ново и ми препоръчаха... Дрюон. Изобщо нямах представа за тази книга до този момент.

Не са ли точно историите за олимпийските богове и герои черешката на тортата в гръцката култура? И какво би направил един страстен техен любител ако иска да ги преразкаже? Шансът всичко да звучи плоско и изтъркано е много голям... стига да не е Дрюон. Той постъпва достатъчно нестандартно, за да жегне интереса на читателя.

"Мемоарите на Зевс" е автобиографията на фентъзи същество. Някой фен на Толкин сигурно би написал нещо подобно за Саурон или Гандалф. Зевс говори за себе си от първо лице, разказвайки за своя произход, раждането си, детските си години, младостта и зрялата си възраст, за десетки любовни авантюри и какво ли още не...

Първото което всеки би си казал... е... окей, де, поне аз си го казах - "Що за шантава идея?!" Авторът е описал многообразието от човешки характери с поведението на гръцките богове: трудолюбивият Хефест (упорит творец, който въпреки порокът си продължава напред), изкусителната Афродита (егоистична красавица), жестоката Хера (неудовлетворената от брака си съпруга), мълчаливият полусляп Хадес (мрачният богаташ, който няма защо да говори... постига всичко с търпение), буйният Арес (младеж, който обича да се перчи с големия си меч), мъдрата Темида (неутралната личност, която всеки иска да заобиколи) и разбира се... вездесъщият Зевс...


... който между другото е страшен пич и въобще не смята да спести нищо от биографията си.

Пълен със знания за света, преживял хиляди епохи, и божествени дни (20 000 земни години), Зевс ще ви разкаже всичко от времената на Хаос до Троянската война и дори отвъд това.

Но сигурно всичко това ви е вече известно... но Зевс иска да ви научи на нещо. Пишейки от негово име, Дрюон намесва редица житейски изводи. И повярвайте ми, може да се учи много от него.

Нима не е истина, че истинската любов е ковачница, в която двама тлеят, но и двама градят?

С разказът за всеки бог или герой, Дрюон ни дава по една поука.

"Мислите си, че делът на Хадес е печален. Важно е рано да се разпознае най-подходящото за специфичната ни природа. Онзи, който приема съдбата си е воден от боговете; онзи, който отказва, е влачен. Да вървиш изправен в полумрак е далеч за предпочитане, отколкото да куцукаш в светлината. Има съвършен начин да бъдеш обущар, както и отвратителен да бъдеш банкер, корифей или архонт."


Така де, не съжалявайте Хадес, че е принуден да живее на тъмно. Той просто е идеален за длъжността си. И му харесва :)

Дрюон е изчистил митовете от някои полуабсурдни ситуации, за които сте слушали.

Например, Зевс бил родил Атина. Веднъж върховният бог на гърците имал такива силни болки в главата, че поискал от Хефест да я разцепи с ковашкия си чук. От нея излязла Атина, все още недоносена. Зевс я пришил към бедрото си, докато поотраснала... толкова от истинските митове. Дрюон го е измислил прекрасно - Зевс е създател, той наистина "ражда" Атина в главата си... мислейки за нея докато люби конкубината си... хубавото е, че винаги са разказани и двата варианта по модела: "вие си мислите че..., ама всъщност..." Така че французинът е бил изключително находчив.

На мен ми беше приятно да си припомня гръцките митове пред погледа на най-важния им персонаж. Супер!

вторник, 7 юли 2015 г.

Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски

"Играчът на рулетка" е книга, която прочетох преди... година... поне година и която никога не описах тук. Всъщност това често се случва с мен. Обичам прочетеното да ми отлежи в главата, но тук прекалих.

Надявам се, че все пак това кратко описание, което вадя от нафталина ще се окаже полезно на някой, който се колебае дали да прочете тази тънка, тънка книжка.

Великият руски дворянин Достоевски съвсем не е имал лесен живот. Освен, че си е имал проблеми с властта, а също и с пиенето, го е мъчил още един много задълбочен порок, една страст, която е можела да погълне душата му - комарът.

Авторът е обожавал рулетката и картите. Веднъж му потрябвали пари и сключил договор с издателство за нов роман. Продал го "на зелено", както се изразяват издателите днес, т.е. без още да го е написал. Достоевски си взел аванса и първата му работа била да отиде в игралния дом (така са викали на казината, когато още сме имали български думи в езика си) и прекарал там няколко месеца, като се връщал в хотела си само за да подремне. Хранел се оскъдно, преживявавал трескаво залозите си и бил обхванат от пълно хазартно умопомрачение. В един момент, само около месец преди крайния срок на договора, авторът се досетил, че има да пише роман... ами сега, какво да измисли?


И така се родил "Игрок". Един кратък роман, но пък страхотен. Всъщност това ми е любимата книга на Достоевски, която съм чел, и може би едно най-любимите изобщо. Авторът просто решил да разкаже част от собствените си преживявания.


Някъде там - в немския курорт Рулетенбург младият учител Алексей Иванович ще преоткрие истинското си аз. Ще разбере, че притежава душа, която се различава от тази на останалите - душа на комарджия. На играч. Или може би...

... може би във всеки се крие малко от тази същност. Може би това е исконно присъщо за хората.

Сцена от операта по романа.
Достоевски набляга на психологизма в тази книга. Това е обичайно за него. За да покажеш вътрешното аз на един герой възможно най-пълно, трябва да го оставиш да говори от първо лице, да покажеш страстите му и да разкриеш чувствата му. Мислите на Алексей са противоречиви. От невзрачен и неизвестен учител на децата на Генерала, от отхвърлен таен обожател на знатната Полина, той изплува изпод пластовете самота, под които се спотайва, за да се превърне в нещо значимо. Или поне така решава той.

Една малка монета се поти в дланта ти. Отчаяно се нуждаеш от пари, за да впечатлиш момичето на живота ти. Какво ще направиш ако си на мястото на Алексей? Щеше ли да го направиш? Щеше ли да сключиш тази сделка с Лукавия? Да се изкушиш, да разсипеш онова скапано казино и да нямаш къде да натъпчеш пачките? Да се почувстваш най-великия човек на земята!

Какво ще стане ако се отдадеш на това желание? Ще останеш ли богат завинаги или славата е преходна? Ще спечелиш ли жената, която обичаш или ще се хвърлиш в първата съмнителна любовна авантюра, която ти се изпречи?

Ще издържиш ли срещата със съвестта си накрая независимо от последствията?

Как ще постъпиш ти на мястото на Алексей ако всичко това ти се изпречи на пътя? Ако трябва да направиш тези избори.

Достоесвски ни представя "хазартния тип". Човекът, който няма шанс за други приключения освен тези в игралната зала.

Знаменитата сцена от кулминацията на романа, пресъздадена в операта.
Треската на играча е пресъздадена феноменално добре. Читателят може да я усети у себе си толкова силно, че му се иска да отиде в най-близкото казино и да го разсипе. Да вземе всичко за себе си във вихъра на играта. Това почувствах и аз, а никога не съм стъпвал на подобно място. Никога дори не съм се вълнувал от подобни игри на късмета.

Руснаците и другите е втората голяма тема в книгата. В Рулетенбург Алексей ще срещне сластна французойка, сприхав немски благородник, полски тарикати, евреин лихвар, срамежлив англичанин и какви ли още не други герои. Страстта на славяните към лесното забогатяване, към дейния, изпълнен с диви приключения живот е изведена на преден план. Познаваме ги славяните. Знаем, че е вярно. Такива са.

Ако срешнете някога човек като Алексей, поговорете с него. Той има нужда от това. Прочетете тази книга, за да разберете защо.

Романът е включен и в двете многотомни издания на Достоевски.

Нощни приказки - Джон Конъли

Съвременните тинейджъри сигурно си мислят, че това е заглавие от поредицата "50 нюанса сиво"... обаче не е. Напоследък реших да си припомня някои от разказите в този страхотен сборник на Джон Конъли (ах, тия ирландци, все страхотии са им в главата).

Истинска загадка е как някои автори улавят толкова концентрирана есенцията на мрака, за да я влеят в произведенията. Като че ли това е най-силното в "Нощни приказки" - атмосферата, която прави тъмнината покрай теб по-пълна, а книгата - едно приятно малко нощно четиво. Малко въпреки своите 400 страници... та цялата книга се чете едва за нощ или две. Това зависи само колко от нея искате да прочетете наведнъж. Можете ли да устоите само ден, за да ѝ се насладите още една вечер? Да чакате с нетърпение да я разгърнете отново, докато мракът навън се сгъстява.

Ще можете да си припомните най-доброто от света на ужаса, да минете през много от етапите му на развитие, да се отдадете на слова, напомнящи ви на много други автори, които възхвалявате. "Демонът на Петинджър" - стара църква, под която се крие древно зло, надминаващо и най-големия космически страх във вселената. Къс разказ, сякаш написан от Лъвкрафт или някой от неговите учители, но с по-живо действие и напрегнатост, нагнетяваща всяка молекула в атмосферата. Но електрическият заряд продължава да набира енергия през всяка брънка от изкусно написания текст на Конъли - "Горският цар" е истински шедьовър на ужаса, който ще ви кара да погледнете със съмнение към прозореца, особено ако сте го разтворили. Детските страхове са любима тема на много писатели. Мрачните създания, които ги населяват - не по-малко отъпкана почва. Той е тук - Н. В. Царят на Гората, с гердан от човешки черепи, с корона от крехки кости на деца. И иска да ви вземе със себе си.

Твърде странно е. Прочетох тази книга преди години, а спомените ми са толкова пълни. Когато я препрочитам помня почти всичко от нея. Настръхвам само само като си помисля какво ще последва. Това изобщо не ми пречи. Зная какво ще се случи и именно от тази предизвестеност ме побиват тръпки, начинът, по който я представя Конъли, плаши. Това е достатъчно.
Пазете се от Горският цар! Фенарт! Източник.
Принуден съм да заговоря за "Пещта" - разказ изкаран сякаш от най-отвратителните ви кошмари, където ужасът идва без лице в нощта, за да ви стресне. Да, текстът стряска. Буквално. Това е най-брутално психопатския разказ от всички. В него няма гадости. Има психология, която ще изпие вашата. Казвате ми, че имате здрава психика? Не сте прочели това... всичките ви малки тайни ще излязат наяве. Почти като в "Шилигфордският хан" - там възмездието идва само, години след ужасната постъпка, която го поражда и е гадно, да тук вече е гадно и мистериозно като в криминална загадка. "Брачната постеля" е още нещо посветено на лудостта и различните ѝ вулгарно-брутални измерения, в която побъркан от скръб ненормалник е обсебен от тялото на мъртвата си годеница. Не искам да го видя  в киното, но ми се ще да чуя коментарите на зрителите.

Илюстрация към "Дълбоко тъмнозелено". Източник. Зелено блато,
което иска да ви погълне. 
Но няма да се напише нищо за книгата, ако не бъде споменат един от най-запомнящите се разкази в нея. Прелестната "Госпожица Фрум - вампир", с който Конъли печели наградата "Брам Стокър". Тя е омайна, тя е красива, тя облича екстравагантно и привлекателно, тя пие кръв... Заложен ли е вампиризмът в женската природа и защо мъжете не могат да му устоят? Мъжете са твърде отзивчиви в опитите си да се харесат на някоя жена.

Коварни жени? "Ъндърбърдските вещици" са от същата класа. Изкусителни магьоснички? Или просто налудничава секта? Няма как да знаем докато не разкрием убийството на местен жител. Малките градчета са много различни. Ако се разходиш по улиците на метрополиса, навсякъде блести неон, навсякъде щъкат хора. В глухата провинция нощите са по-тъмни.

И стигаме до налудничавото в "Цирк "Калибан", където ще разберете откъде се е пръкнал първия клоун на земята и как клоуните се раждат. Абсолютно безумие. Брилянтна идея, заради която никога не бих дръпнал големия червен нос на нито един палячо. Изключително находчива идея. Изключително зловеща. "Мастилената маймуна" пък е пряко вдъхновена от "Маймунската лапа" на Уилям Джейкъбс. Стар маймунски амолет може да ви направи гениален писател. Но е рисковано, много рисковано...

"Ноктюрно" е страховит разказ за призрак на дете, обитаващ прокълната къща, и новите ѝ обитатели. Класическа постановка и брилянтно изпълнение.

И това дори не е всичко...

Прочетете този сборник. Не се знае колко от него ще се счита за класическа литература след време.

вторник, 23 юни 2015 г.

Убийство в Ориент Експрес - Агата Кристи

Не допускайте моята грешка да търся логика от реалността в художествено заглавие. Убива интереса от четенето.

Когато си се занимавал с кириминалистика, независимо дали на професионално или научно ниво, книгите на Кристи са като судоку, в което подреждането на пъзела, ти носи името на убиеца... почти като в истинското разследване. За разлика от него обаче, тук на помощ ти идва и психиката на авторката - тя не иска да разкриеш убиеца до края, за да не изгубиш интерес. Дейм Агата действа също като... азбучен убиец. Оставя след себе си малки подсказки кой е истинският извършител. Често не ви трябва много от пъзела, за да си съставите крайно мнение.

Всъщност, за запознатите с методиката на българската криминалистика е по-лесно. Тук още се работи, както са го правили през 30-те години на XX в. Поаро действа като наш разследващ полицай. Дори допуска същите грешки в разследването благодарение, на които понякога извършителите се измъкват: събира веществените доказателства след гласните, не провежда претърсването и изземането като неотложно следствено действие, което дава възможност на извършителите да предприемат действия по укриването или унищожаването на важни доказателства, ах... не води и протокол, използва деструктивни методи за изследване на доказателство без предварително фиксиране, което е абсолютно задължително в тези случаи. Всичко това вмятам на шега, разбира се. Това е художествена литература. Не можем да искаме всичко от Поаро. В истинския свят престъпниците и разследващите са много по различни и целият блясък в литературата, е всъщност ровене из клоаката на обществото. А участваш ли в нещо такова, не можеш да не остане оцапан, дори да си се включил с добри намерения.

Сюжетът ползва онзи любим "енджин" за класическите автори на криминалета: тясно затворено пространство, убит човек и един куп вероятни виновници. Ориент Експрес е заседнал сред снеговете. Господин Рачет лежи прободен дванадесет пъти с нож в купето си. Разсъдливият Еркюл Поаро, който случайно се оказва в същия влак, тръгва по следите на неизвестния касапин... или касапи.
Стаята, която Агата Кристи е наела при посещението си в Истанбул. Източник.
И все едно отварям някое ръководство за следователи или пък учебника на проф. Цеко Цеков... Първо правим оглед на местопроизшествието, събираме доказателствата, вещото лице прави оглед на трупа, изготвя експертиза, събираме гласни доказателства, претърсваме, изземаме още доказателства, съставяме версии, прилагайки методиката за разследване на определеното престъпление и хоп... стигаме до извършителя. Звучи странно, но точно така се прави на практика, Като решаване на уравнение е.

Всъщност, повечето хора сигурно ще си помислят, че Поаро е в затруднено положение и разгадава случая само благодарение на уникалните си способности. Истината е съвсем различна...

... ситуацията е твърде благоприятна. Експресът е затънал в снега и не може да помръдне. Извършителят няма къде да избяга. Пътниците са ограничен брой, затворено общество, убиецът без съмнение е един от тях. Това стеснява кръгът на заподозрените. Доказателствата също ще бъдат унищожени или прикрити много по трудно...

... уникалната загадка е всъщност много по-лека за разрешаване дори от обикновено пиянско сбиване край някоя канавка, но много по-важен е начинът, по който авторката я представя, а той е впечатляващ и включва пъстра плетеница от доказателствен материал. И това си е най-интересното - начинът, по който авторката работи с него и всички онези неочаквани обрати в значението на всяко отделно доказателство.

Но стига... не мога да избягам от реалността и всички онези случаи, които съм виждал на практика. За художествената литература сюжетът е повече от впечатляващ и ако психологията на персонажите бе по-задълбочена, щеше да ни предостави интересно изследване.

неделя, 31 май 2015 г.

Дракула - Брам Стокър

Дълго се колебаех дали да напиша това, но накрая не можах да се сдържа. Трябваше да го направя на 26 май, когато се навършиха 118 години от публикуването на първото издание, но не успях да се реша. Отложих нещата за ден - на 27 май Кристофър Лий има рожден ден. Тогава също не успях. Накрая реших, че все пак трябва да го направя, защото въпреки всички бележки към изданието на Deja Book, статиите, плъзнали в мрежата след излизането му, и предговора, за "Дракула" има още какво да се каже.

Когато един автор създаде велика книга, често блясъкът ѝ се определя от две неща: 1) невероятния сюжет и 2) харизматичния герой.

Почти винаги един от тези два фактора взема връх над другия и ние помним по-силно или самата история, или култовия образ на персонажа. Понякога едното засенчва другото. И все пак по важно е друго. Писателите, създали творба от първия вид, остават по-известни от сюжета, а другите биват преборени от своя герой. Масовата публика постепенно забравя за автора, защото неговият герой започва да живее и извън книгата, която някога е обитавал.

Така става и с "Дракула". Гениалният Стокър, остава в сянката на своя гениален герой. Както казва самият той в книгата: "Отмъщението ми едва сега започва! Ще го разпростра през вековете и времето е на моя страна." Понякога си мисля, че това са думи на автора. Сякаш е знаел какво ще се случи.

Трудът, вложен в "Дракула", е колосален. Няма да откриете нищо случайно. Авторът е опипвал почвата пет години, за да напише книгата си за дванадесет. Част от материалния израз на тези проучвания са неговите предварителни записки, издадени наскоро във факсимилно издание. Тези бележки са особено любопитни. От тях разбираме много за работните планове на Стокър. Заглавието първоначално е било "Немъртвият", а граф Дракула е носил твърде тривиално име - граф Вампир. Замъкът му е бил в Щирия (Област в Австро-Унгария). Срещу него освен Джонатан Харкър, Мина Мъри, Куинси Морис и д-р Сюърд се изправят и трима гении: детектив Колфорд, професор Макс Виндшойфел от Германия и Алфред Зинглийтън - физик. В последствие Стокър е променил мястото на Замък Дракула в ненаименован район между границите на Трансилвания, Молдова и Буковина, сменя името на героя на Дракула, вероятно повлиян от легендите за историческия род, и слива тримата споменати специалисти в един: професор Ван Хелзинг. Все пак е много по-вероятно героите да попаднат на един гений, отколкото на трима.
"Брам Стокър и човекът, който беше Дракула" - Барбара  Белфорд

На днешния читател ще му се стори странно, но тъкмо след излизането на книгата Ван Хелзинг е бил по-интересен за публиката от графа. Сър Артър Конан Дойл пише на Стокър, че "най-великолепен е старият професор". Та кой друг прилича повече на неговия Холмс?

И въпреки това "Дракула" не е просто книга за борбата между двама колосално култови за попкултурата герои: граф Дракула и професор Ван Хелзинг. Не е дори известната история за вампира и древното му проклятие. Сякаш най-важни са всички онези философски детайли, които правят книгата велика.

И може би най-уникално е чувството за deja-vu. Паралелите са също като в сън. Сякаш си прочел първата половина от книгата, а втората си сънувал. Желанието на Луси да има повече от един съпруг се сбъдва по един особен начин, причините за болестта на Ренфилд се оказват точно онези, за които споменава д-р Сюърд и т.н.

Но има ли защо да ви разказвам всичко това, когато то е написано в бележките към изданието на Deja Book?

За "Дракула" и Стокър са написани стотици книги. Ще бъдат написа още поне толкова. Това е неизбежно. Критиката отдавна опитва да разнищи произведението и в известна степен ѝ се отдава.
"Теологията в Дракула" - Ноел Монтаг
Заедно с записките на автора, споменати по-горе, изключително полезна се оказа биографията на Брам Стокър от Барбара Белфорд - една изключителна книга, която препоръчвам на всеки, на когото не му е омръзнало да чете за "Дракула" и неговия автор. Без първоначалната помощ на Ноел Монтаг трудно щях да вникна в цялата теология в романа, който е изпълнен с какви ли не препратки към Библията. Този труд ме научи да ги надушвам из текста, а после да ги намирам в King James версията на Библията. Стокър рядко цитира други произведения точно, защото иска речта на героите да звучи автентична (те, разбира се, не знаят фразите наизуст). Трябваше да видя всички умишлени грешки, които е допуснал. После сравнявах пасажите в английския превод на Библията с православния ѝ вариант и се опитвах да допусна същата грешка като него. Понякога е отнемало часове ровене в богословски речници и поправки.

И все пак не мисля да разказвам повече за различните трудности. Излишно е. Важен е резултата. Винаги съм смятал, че хубава книга се прави, както се формира отбор за Шампионската лига. Deja Book играха като шампиони. Знаеха какво е "Дракула" и разбраха защо са необходими всички тези бележки и детайли. Избраха да запазят автентичното в романа, вместо да го изрежат, олекотявайки текста. Подбраха правилен редактор в лицето Емануил Томов, от който, смея да твърдя, човек има какво да научи. Намериха коректор и страньор, които взеха предвид всички особености на книгата и опитаха да пресъздадат първото англоезично издание в българско книжно тяло. Спряха се на художник, който изработи корицата според данните в книгата, за да си съответстват. Христо Чуков улови духа на книгата: мрачната готическа енигма на героя, светещите червени очи в мрака, връзката му с Антихриста, вължите и прилипите, следващи го като верни сподвижници, прикритата еротика, която някои читатели със сигурност ще забележат ако се вгледат внимателно.

Как Deja Book се справиха толкова добре? Лесно ми е да ви отговоря: те подбраха маниаци и ги оставиха да развият манията си до краен предел, а сами те бяха също маниаци. Именно затова са едно от "шампионските" ни издателства. Беше ми безкрайно приятно да работя с тях.

Други статии за книгата:

Десет неща, които не знаете за граф Дракула
Брам Стокър - писател по-загадъчен и от граф Дракула
Дракула, граф български
Да надникнем в "Дракула" на Deja Book

Ревюта на книгата:

"Блогът на Бирето"
"Книжно"
"Книголандия"
"Книжен Петър"
"My_life"
"Аз чета"
Div.bg

понеделник, 25 май 2015 г.

Силата на наказанието в Десет малки негърчета на Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъкът Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.
Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.
Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

сряда, 13 май 2015 г.

Алхимикът - Бен Джонсън

Алей, хоп!

Влиза Слави

СЛАВИ
Преди да ви представя още нещо в проза,
кажете ми, не е ли време за комедия една?
Написана преди четири века е още тя за нас
напълно актуална. Подготвил вам съм два
сценични текста, написани от Джонсън, Бен
и още някой по-съвременен...

Ямбът не е много последователен, но какво да го правиш :) Да изкарам цялото ревю така, щеше да е феноменално, но и доста снобарско... почти колкото да четеш на два езика толкова стара ренесансова пиеса. Макар и непозната при нас, комедията "Алхимикът" е една от малкото драми от епохата на Тюдорите, които все още се играят на сцена (тук не броим Шекспир). След като се запознах внимателно с нея, смея да кажа, че трябва да съжаляваме, защото това не важе за България. Имаме артисти, които могат да я изкарат доста добре, стига текстът да се осъвременни тук-там.

На всичкото отгоре имаме много примери от реалната действителност, които да послужат като вдъхновение...

... и тъй шайка находчиви мошеници в Лондон се възползват от лекомислието на съгражданите си. Искате да превърнете всичкия метал у дома в злато? Няма проблем, попитайте кварталния алхимик как стават нещата. Изпитвате болки в ставите? Спокойно, лечителят от съседната улица може да ви забърка отвара от машинно масло и ръждиви пирони. Ако пък ще започвате частен бизнес, може да се допитате до местния астролог за съвет. Така ще знаете какво име да сложите на магазина си и как да разположите мебелите в него - нещо като фън шуй. Зависи колко сте доверчив. Винаги има по-далеч. Може пред вас да се яви самата кралица на феите, за да ви направи свой племенник, което гарантира вечно богатство.

... "Бандата на Оушън"? "Непобедимите"? "Фантастичната четворка"? Не! Това са Блъф - алхимикът, Доли Общата - проститутка, Злъч - комарджия, Фалш - какво ли не. Един твърде класен отбор мошеници, които печелят много пари с малко усилия, взирайки се в кристали, обещавайки богатсво, превръщайки въглени в злато.

Изданието на Народна култура, съдържащото
българския превод на произведението.
Между веселите епизодични случки, рицарят сър Мамон опитва да намери философския камък, но впоследствие разбира, че някой иска да го изиграе. И той решава да изхитри хитреците...

Шарлатанството е най-древната професия на света.

Какво обаче прави най-голямо впечатление? Не е живият бял стих, звучащ почти винаги естествено. Нито забавният сюжет. А... всички онези дребни шегички, които звучат твърде съвременни. Огромно достойнство на българския превод от гениалния проф. Александър Шурбанов е съхраняването на автентичността им. Всички остроумни перверзии и дебелашки подмятания са пресъздадени на родния ни език без преиначавания. Понякога хората се чудят защо някогашните автори са били толкова благоприлично поетични. Тей пък да не са пускали по някоя и друга мръсна дума в текстовете си просто за автентичност на диалозите. Пуска ли са. Амах. Много от българските преводи на класически автори са умишлено цензурирани, премахвайки това специфично качество на текства. Да, това прави нещата по... по-такива, каквито си ги представяме. Ние не бихме приели Шекспир да говори мръсотии и да използва вулгаризми, макар че понякога го прави. Това вродено желане за литературна хрисимост у нашия читател принуждава някои от преводачите ни да действат така.

Изобщо няма да сбъркате ако се доверите на проф. Шурбанов в случай, че не не искате да четете комедията на Джонсън в оригинал.

Шекспир е казал, че светлината се вижда само в мрак. "Алхимикът" на Джонсън е точно това - истинска свежест. Възхитен съм и от нравствените философски попадения на драматурга:

"добрият ум и младата жена -
те възрастта разтягат с леснина."


До нови срещи господа и дами,
че не след дълго аз, ще ви покажа
пак произведение едно, направено
за сцена, но с тип съвсем различен,
и творец за поколенията много личен...

Юпи! Хореят се получи :)

Излиза.