сряда, 14 декември 2016 г.

Добросъците на Никола Райков

Хей! Словоядец се завръща с нов сезон! Какъв по-добър начин да го открия от "Добросъците" на Никола Райков? Да! Това е авторът на добре познатите книжки за Таласъмчо.

*Готови!*

*Внимание!*

*Фанфари!*

Ето ги и тях! Малки същества, обитаващи дома ви, които тайно се забавляват край вас без дори да подозирате... creepy! Indeed, само да не бяха толкова симпатични! :_) Добросъците, тия малки сладки същественца с много странни имена са винаги готови за приключения. Авторът е вложил изключителна находчивост в създаването на героите си. Помните ли "Семейство Флинстоун"? Винаги съм харесвал как сценаристите му са разпределили ролите между животните: слонът е чешма и бойлер, прасето - кош, птеродактилът - ножица и т.н. Никола Райков е избрал подобен подход и... е заселил в дома ви пухкави прахояди - които се хранят с прах, спретнати фотьойльонки - които живеят във фотьойлите и обичат да се къпят в чашите с вода забравени на масата, електрушки - които карат лампите ви да светят и притежават сложна инженерна мисъл :) Всички тия добросъци носят индивидуалност, което пък прави героите пълнокръвни и различими един от друг.

... и какво по-хубаво от това да превърнете дома си в джунгла... може би буквално :) Да, не се шегувам. В днешно време много деца прекарват дълго време по домовете си. Особено децата в градовете. "Добросъците" е книжка идеална за всички тях - килимът се превръща в гора, която добросъците прекосяват, в банята живеят водни духчета, в хладилника - швъкели, които правят лед и ви помагат да охлаждате храната си, а акумулиращата печка е дом на цяло племе малки същества, пазители на древна тайна, които някога създавали първите огнеупорни тухли? Та, както добросъците се шляят из книжката, а докато четете - и в ума ви, постепенно започвате да ги обичате и свиквате с тях като с всичко наоколо. Аз самият сигурно ще ги търся всяка нощ... Шашаво, а? И прекрасно :) За децата всяка вещ, всяка играчка оживява, има съзнание. Вероятно по това е причината книжката да е толкова "вживяваща".

Я! Прахояд! Художничката Мая Бочева се е съюзила в Никола Райков, за да
създадат заедно уникален приказен свят в дома ви.

Иииии, хайде! Стягайте се! Голямата човечка (понеже, повече от ясно е, женските хора са човечки) е разчистила къщата и прахът е изчезнал... прахоядът Смук гладува, а той е винаги гладен... не само това, но и чашите с вода ги НЯМА! Фотьойльонката Фифита не може да се изкъпе, както прави всяка вечер... Време е за приключение, трябва да намерим прах и вода. 

Нали знаете какво означава, ако се къпете всеки ден? Ми, да, значи сте много мърляви, щом всеки ден се налага да се къпете... така де... що се цапате толкова? Мърлячи :) Логиката на Алиса и Мечо Пух се лее в цялото повествование... чакайте... при Мечо Пух май е по-скоро философия :) 

Чудна работа. Когато си толкова малък обаче, това си е направо пътешествието, което един добродушен хобит бе поел с някакъв пръстен - made in China - към Мордор (помните ли го?). И така... както казах и по-рано, обърнете къщата на джунгла :) Прекосете гората на килима, запознайте се с племето на акумулите, отидете на гости на водното духче, спуснете се по тръбите на бойлера, полетете с кралицата на луминьоните... абе, обърнете цялата къща нагоре с краката! Какво пък, веднъж сте деца... или пък родители :)

Сами разбирате колко могъщо може да не нечие въображение, когато си постави цел, а целта на Никола Райков е да забавлява децата с книжките си... но и да ги научи на нещо...

Електрушката Жужка, която се разведрява като чертае планове на ракети.

... освен да произнасят някои сложни думи (фотьойльонка, мравослон, вещунгер, щървълък...), Никола Райков е подходил с особен педагогически похват - аааааа, не, не като гадните лелки в детските градини и злите учителки от началното, основното, средното... че даже и коварните даскаля по университетите... наричам го педагогически, само за да схванете идеята по-добре - "Добросъците" не е самоцел. Има какво да научите от тия малки сладурковци: бъди добър и помагай на другите! Следвай мечтите си! Подкрепяй другите да следват мечтите си! Не премислял твърде дълго преди да действаш, така може да си останеш само с мисленето завинаги! Ако се къпеш много, значи си мърляч! ... ... ... хм, това последното може би не... Хуманизъм, хуманизъм, хуманизъм по детски - от пораснали деца, за други пораснали деца или малки деца, които ще пораснат. Предупреденият е подготвен. Това е красиво. Никола Райков е разказвал история, плод на въображението си, която обаче е свързана с реалния живот като приключение и като поука. Въпреки това сериозните поуки са предадени ненатрапчиво, непринудено, ефирно, разбираемо. Извлечено е красивото от живота, предадено е забавното, за да се подготви малчугана за сериозния свят, който го очаква. Аз самият обогатих жизнената си философия - не преувеличавам изобщо.

Благодаря на Никола Райков, че е написал тази книжка. Българската детска литература се нуждае от възраждане, а писателите, които ѝ отделят сериозно внимание съвсем не са много. За мен той е един от последните истински бисери в олекналото ѝ огърлие.

Сайтът на книжката, където можете да я разгледате (и дори прочетете) напълно безплатно!

събота, 23 януари 2016 г.

"Мъже без жени" - Ърнест Хемингуей

Словоядец се завръща и смята да описва книги! ДА! Доста книги прочетох в последно време, но все не ги описвах. Трябва се върна към стария си ритъм. Започвам с нещо кратко, макар че за него може да се говори много.

Да... "Мъже без жени". Сборник на Хемингуей, който е изключително разнообразен в темите на произведенията и стила на повествованието, дори дължината на разказите.

Произведенията са обединени от един общ нюанс - "Мъже без жени", както казва заглавието. Но именно, това не е тема, а нюанс. За много от разказите "мотото" на корицата не е тема, не е движеща сила. Така че, не... няма стари ергени, няма млади красиви девици, които някой се готви да поквари, няма пияни мъжаги, които се чувстват щастливи без жени около себе си, нито такива, които скърбят за любимите си. Имаме 14 разказа, които са твърде разнообразни като идея и тема, а "нюансът" за взаимоотношенията мъж-жена се появява мимолетно и сякаш ги изпълва с живот. Сякаш е щрих, който кара "паното" да "заговори".

От една страна са напълно "конвенционалните" разкази на автора, които няма да ви изненадат с нищо особено откъм идея и стил. Тук е мястото на "Непобеденият", чиито топос ни отвежда на едно от любимите места на Хемингуей - испанска корида и опитите на един престарял матадор да се почувства отново като звезда на арената, да ни докаже, че не е толкова стар, колкото изглежда. Кое носи младостта? Духът или тялото? Симбиозата между двете? Авторът си има своя логика за тия неща.

Специфичният стил на Хемингуей обаче се показва с целия си блясък пред нас в останалите разкази - ония, които не са "конвенционални", ония, които са изпълнени с експерименти.

Ооооолеее!

В тях авторът сам се дистанцира от повествованието и остава много по-голяма поле за изява на героите. Генерализира речта им. Избягва своите думи. Той не просто ни спестява своята оценка за тях, а дори почти премахва описанията на действията им. Остава ни пряката реч. Благодарение на нея си изграждаме идея какво изобщо се случва. Понякога всичко е толкова откъслечно, че изобщо няма начин да разберете какво точно става. Можете само да гадаете. Като в "Хълмове като бели слонове". Критиката от доста време умува какъв точно е бил замисъла на Хемингуей. И въпреки това... въпреки че не разбирате какво се случва, разговорът между двамата главни герои е въздействащ. Авторът умее да твори емоция. В тези моменти авторът е премахнал всичко излишно (по свое усмотрение). Читателят сам довършва изреченията и замислите му. Те никога не са изказани пряко. Така прозата изпозлва някои изразни средства от поезията.

Героите на Хемингуей в голямата си част са обикновени хора: войници в чужда страна, бъдещи майки, старци, селяни от Алпите. Разказите разглеждат обикновени житейски проблеми, но им придават легендарна осанка. Дори, когато идеята не е уникална, изказът я кара да изглежда необикновена. Той е красив като стих в проза (без да е стих в проза наистина).

Авторът залага много и на експресията. Никъде тя не е патетична. Тя също е прикрита и прозира в речта и действията на героите.

Най-много харесах разказите, в които нещата са по-балансирани: нито са твърде конвенционални, нито твърде експериментални. При тях авторовата идея и много по-доловима, а действието и сюжета - по-ясни. Като "Десет индианци", който обяснява поривите на първата любов, или "В чужда страна" - колко дребни и незначителни се оказват обикновените хора, хвърлени във вихъра на войната. "Канарче за подарък" разглежда "националността" на брака и любовта, прикритото лицемерие и благородната лъжа. "Алпийска идилия" и "Когато заспивам" сигурно притежават най-силната експресия в книгата. Всъщност са толкова силни, че ми е трудно да говоря за тях.

С други думи, книгата е интересна и разнообразна. Струва си да бъде прочетена дори само като нещо ново и непознато, като литературен експеримент.